farewell to words

Вчера решихме да се възползваме от хубавото време и да си спретнем с няколко приятели един активен ден. Събрахме се при базата на НСА към 15ч и си намерихме набързо едно неособено поддържано игрище. По-скоро, както каза Златето, беше от “средна хубост”.
След едно полувреме футбол, гонене от някакви пазачи, които след доста време решиха, че не може да се играе на този терен, започнахме да търсим друго свободно място.
Мартин пък си беше купил колело и дойде с него. В промеждутъка между двете игрища, аз проявих някакъв ентусиазъм на късна възраст да се науча да велоколелирам :). Да, не мога можех да карам колело. Обикновено на всеки съм го казвал поне по два пъти, защото винаги се забравя този факт. Все пак да можеш да караш колело е по-често и от умението да плуваш. Аз обаче мога да плувам. Само да вметна.
Докато се учех, имаше много комични ситуации. Незнайно защо все се накланях на дясно и аха-аха да падна. Някакви момиченца на видима възраст около 9-10 години и те с колелета ми се радваха на смешните опити. Любо пък, който и той не умее, постоянно вкарваше хейт като “Знаеш ли колко човека умират всяка година при каране на колело” или пък “Откажи се, никога няма да успееш”. Но с моралната подкрепа на всички останали “спортисти” събрали се този ден, след около 15на минути опити взех да му набарвам цаката. Вече може да се каже, че се справям прилично. Колкото първолак, примерно.
След това направихме със Златето една спринтова обиколка на едно малко игрище, дриблирайки и подавайки си топката. Последва и една тежка, но завършила с хепиенд за спартанците, игра на “Дувар”. Ако не знаете каква е тази игра…и ние не знаехме. Задавайте въпросите си към Златомир.
Накрая капнали се прибрахме, тътрузейки крака, устремени към вечеря от картофи на жар с масълце и сирене. Пробвайте!
Ние пък смятаме да пробваме да направим тези спортни занимания малко по-чести - забавно и отпускащо.